След като дебатът с приятелите му заглъхва, Йов остава сам със своите мисли и продължава своя дълбок, пронизващ монолог. Той търси не просто утеха, а източника на самата мъдрост. Страданието е пречистило съзнанието му от мимолетния шум на ежедневието, от повърхностните обяснения и човешките предположения. В тази пронизваща тишина той прозира истина, която и ние сме призвани да разберем.

„Човекът слага ръката си на канарите,
преобръща планините из основи.
Разсича проломи между скалите;
и окото му открива всичко, което е скъпоценно;
възпира тече... [още]